tr: Maya Tzinova
Странна птицо,
откъде взе тази тръпка, която възвестява утрото всеки ден призори? И как могат седемдесет цвята да туптят върху едно единствено перо?
Докато изстъргваше слепотата от кожата си, по която нямаше почти никакви пера, а бялата черупка все още изпълва половината гнездо, ти виждаше идващото време като допълнителен сън и го складираше като букви за чуруликане, излизаше от гладното мълчание към думите на успокоеното говорене, щом усетиш перата на майка си да те скриват от нощните студове; колко много орли в небето отвличаха от въздуха биографиите на птиците? Единствено ти се спаси, а дървото остана в траур два сезона и с една песен.
Странна птицо,
когато при първия си срамежлив полет откри простора, ти не разбра теснотата на гнездото в широтата на света, не разбра и защо някои същества вървят по земята, след като летенето доставя наслада и прави всички неща възможни, не узна и защо някои имат криле, а живеят от благодеянията на човеците и близостта с домовете им; светът на познанието те отведе по земи, земи, земи, към сезони и гори, към морета и твари, и всеки път, когато научаваше нещо, невежеството те задушаваше отново и ти продължи да обикаляш около земята - всяка година по два пъти, а колчем се върнеше при своите начала, намираше един нов свят, непознат отпреди.
Странна птицо,
ти не се побратими с никое дърво, та пред всички да обявиш отечество, преизпълни се с тъга и заминаване до последното перце от виненочервената си опашка, винаги беше първият, който емигрира и първият, който се завръща, преминаваше над света като точката над буквата в езика, никой не си спомня да те е виждал някога в ято, и никой не си спомни да е виждал досега такава красота във вселената, всяка пулсация на крилото ти в заговор с въздуха си играеше, с климата на света, увеличаваше надеждите на земеделците и те мечтаеха за берекет извън логиката и сметките, ти бе сама, сякаш нямаш родословие, сама, сякаш светът не те интересува, сама, но при всеки повей на вятъра ти налагаше своя цвят и лекия огнен ритъм на своя глас, будеше ленивите от войните им със самите себе си и отминаваше, сякаш нито ден не си била там, и идваше, сякаш нито миг не си отивала оттук.
Странна птицо,
недей да носиш поздрав или съобщение никому, лети, за да оцветяваш дърветата със сезони, остави пленително причудливите си цветове да преобръщат настроението на влюбените, издигни върху крилете си държава, за да я насели вятърът, и насочи дивото си внимание към това, че всичките ти врагове са земни, не притежават нито пера, нито песни; чуруликай на простора, на коприната, която изпълва дивата ти памет, и на теб не ти трябват нито коне, нито армии, за да защитаваш своя простор; а към края на слънцето, което прилича просто на машина за светлина, не се отправяй към гнездото си, съхранено от децата, които след немного време ще се превърнат в чист упрек, а само върви - върви, докато вървежът се умори от разстоянията и времената, и в онзи миг на лудост, т.е. когато фантазията те спре да не пееш, ти ще можеш чисто и просто да хвърлиш перата от крилата си и да кацнеш като дъждовна капка върху земята, мъртва като оглушително прогласяване на освобождението ти от сухия напев в твоята човка-флейта.
|
