Maya Tzenova

 

 

Умри, мили мой, докато свърши войната,

умри, докато с горчиво кафе отмине и тоя празник,

за малко умри, а аз ще застана да пазя смъртта ти. 

И когато войната отмине като отдавнашен спомен, 

ще те извадя от твоето окървавено скривалище, 

ще те избърша от късата памет за смърт

и заедно 

ще си изпием кафето на изтърбушената веранда.

 

Войната е отрицание на човешката мисъл. 

През войната - това благоприлично име на убийството - морето става по-синьо, но ние не го виждаме, цветята растат по-бързо, но ние не обръщаме внимание, децата разбират повече, отколкото им позволява възрастта им, но ние не забелязваме, и всичко, което е било интересно, преминава в графа "скука", а всичко, за което сме имали апетит, установяваме, че е с вкус на натрошени камъни; през войната небето слиза всеки ден два метра по- ниско...

През войната отпада ангелската същност на нещата, възгледите се променят, губим една вяра, възприемаме друга, после - след броени минути - губим и нея; убиват ни децата, които са ни вярвали, убиват ни котките, които са се оставили на нашите настроения, иска ни се никой да не вярва в нас, никой да не търси закрила при нас, защото знаем, че всичко е разрушимо; през войната се превръщаме в сподавени бълнувания, в сподавени сълзи, през войната се превръщаме в същества от стъкло...

През войната далечните приятели се приближават, ние ставаме  способни на повече великодушие, наблюдаваме котките как се изнервят и знаем, че самолетът приближава, през войната израелският пилот се превръща в истинското лице на държавата, през войната обръщаме внимание на подробности, за чието съществуване не сме подозирали: неподходящото място на хладилника, разположението на банята спрямо прозорец, срещуположен на танк, броят на сградите между нас и някоя позиция на сили за сигурност; през войната пресмятаме времето, което ни е необходимо, за да опразним сградата, през войната продавачът на цигари се превръща в най-близкия ни приятел, през войната сме благодарни на човечеството, че е изобретило интернет, през войната ставаме по-умели в чертаенето на карти, през войната откриваме, че не сме били толкова силни, колкото сме си въобразявали...

През войната мечтанията заспиват, желанията се смаляват, а заедно с тях се смалява и светът, искам сигурно място, искам да остана жив, не е важно да има достатъчно вода за къпане, искам да утоля жаждата си, аз имам късмет – има само десет семейства в една стая с мен, вече не знам в коя посока е Мекка, за да отслужвам молитви; няма значение, мамо, накъдето и да обърнеш лице, там е лицето на Бог; ръцете ми са във война с болката, нужно ли е да ги издигам за молитва? Не, мамо, Бог вижда молитвата в сърцето, не в ръцете; нима ставам неверница, ако кажа, че ме е страх от смъртта? Не, мамо, страхът от смъртта е нещо, което изпитват всички твари, кори котките и мишките, тогава нека ти кажа, дъще, а ти не казвай на малките си братя – имам предвид онези, които оцеляха: Аз се страхувам от смъртта, но ако е неизбежно да стане каквото е писано от Бог, то аз се страхувам повече да умра, разпиляна на парчета; добре, мамо, и недей да казваш на татко: аз съм точно като теб... 

През войната не съществува време, съществува очакване-безвремие, съществува време, което има тегло, подпира се на гърба ти като стара неосъществена мечта, като любима, обикнала друг, без да ти каже, че го е сторила – времето прилича на твоето очакване тя да се върне, времето през войната прилича на много неща, но не прилича на времето, което познаваме – ни за минутка дори...

През войната любовта е необходима като последно убежище, всъщност първо и последно; който обича нещо, го защитава - затова влизаме в бой, а усещането за любов стои зад нас и ни подтиква да бъдем по-силни, по-стоически да понесем трагедията, затова оставаме живи; любовта кара раните ни да зарастват по-бързо, затова оздравяваме; любовта създава у децата усещане за сигурност, затова те заспиват; през войната любовта е необходима като последно убежище, всъщност първо и последно...

 

Миличък, върху убитата веранда 

дом за никого недей да бъдеш

и дете на никого недей да бъдещ, 

като диво зайче подскокни между отломките,

далеч стигни, щастлив като напев на флейта,

остави града верандите си да закърпи,

и поне веднъж опитай в тоя кратичък живот 

да видиш ти небето далече от войната. 

 

Градът се промъква, за да се скрие под лявото ми ребро, свива се като уплашен зародиш и се разтреперва, затрепервам и аз, самолетната атака срива неговите дървета, къса конците на хвърчилото му, оцветява небето му с образи на чудовища в множество пози, градът не умира, градът не живее.

Градът тълкува чедата си, отглежда ги като стръкче дива мента във вдлъбнатина на хълбока си, излага ги на слънцето, полива ги, учи ги на да говорят, учи ги на упорство, на любов и песни, а когато им дойде времето, ги разпраща като аромат в пространството – някои от тях се връщат, за да се прилепят към завинаги към хълбока му, сега хълбокът на града е натежал, а другият му хълбок е пълен с дива мента. 

Градът познава чедата си – не само по име, а ги помни пръст по пръст, косъм по косъм, сън по сън, усмивка по усмивка, минута по минута, глас по глас, тъга по тъга, радост по радост и смърт по смърт...

Докато умираме, ние междувременно проверяваме температурата на предметите, обаждаме се по телефона на загиналите, които са ни изпреварили, виждаме вероятните сълзи на вероятни любими, упрекваме себе си за думи, които е е трябвало да кажем, а не сме ги казали, а смъртта приближава все повече, става като пара във въздуха, изпълва всяко нещо, превръща се в нещо повече от проста вероятност, когато чуем звука от самолета, тогава мислим по-бързо и мислите се разбъркват, приписваме някакви черти на някакви имена, които не са техни, навлизаме в състояние, в което вече не различаваме световете, спомняме си изведнъж, че може би и този път ще се спасим, даваме множество обещания, ако останем живи, а сънят се спуска като пощальон над нашите мисли и в този миг може би се събуждаме и е било просто сън, или обещанията ни се оказват на вятъра. 

Газа прилича на малко дете, което е проявило интелигентност, по-голяма от обичайната за възрастта му, и хората са го харесали – един иска от него да му преведе вестник на чужд език, друг – да му поправи колата, трети – да му конструира самолет, четвърти – да се бие с вълците в гората, пети – да премести планина, шести – да пресуши море... стойте... тя е дете, проявило интелигентност, по-голяма от обичайната за възрастта му, нищо повече. 

 

Не искам да виждам Газа сега...

Искам да си запазя паметта за стария пазар "Зауия" в град Газа - пазара, където ме познават всички жени, които продават зеленчуци, отглеждани по къщите им, пазара, където съм се разхождал безброй пъти с приятели; за пазара в "Шуджаийя" - онзи пазар в града, където никога не се е случвало да потърсим нещо и да не го намерим. Искам да си запазя паметта улиците в Бурейдж и Дейр Ал-Балах, плажа "Суданийя", където сядахме и печахме риба, щом само ни се приискваше да усетим вкуса на Газа... Искам да си запазя паметта за Хузаа, за нейния културен център и за изумителните й деца, които ме разплакаха, когато установих, че учат наизуст песничките, които пиша - не искам да ида на гробовете им. Искам да си запазя паметта за лагера в Ханюнис, където играехме с братовчедите ми като деца, а дори и след като пораснахме; и за Карара, където прекарах голяма част от детството си, за портокаловите дръвчета, лозята, смокините, които обграждаха прозорците и стигаше да протегнем ръце през прозореца, за да си откъснем зелен бадем. Искам да си запазя паметта за Рафах, където съм се родил и израснал, да си запазя паметта за лагера "Шабура", за "бобаря" Фадл и Хасан и конкуренцията им за привличане на клиенти, за Ум Хабиб, продавачката на покълнала "лупина", за улицата на Абу Сабер, дето не остана в Газа никой, който да не го познава, за улицата „Разрушена“, която обяви интифада самичка, за улица "Асдуд" и пазара в лагера, за квартал "Джунайна", в който бягахме, когато имаше полицейски час, за хълма "Тал Султан", където живеят старите ми приятели, за бежанските лагери "Ябна", "Бразилия", "Шаут" и Блок "О", за кръговото движение на Площада на завръщането, за двете гробища - Източното и Западното и за загиналите ми приятели, които почиват там, за квартал "Ас-Салям", за границата с Египет и пътя за летището, целия с бадемови дървета, не искам да виждам Газа сега, не искам да променям паметта си... 

... 

... 

И все едно не я виждам... 

 

Най-опасното от случващото се през войната е онова, което остава неказано, неснимано, за което не се говори. Това не са просто истории, разказвани тук и там, за да събудят съчувствието на хората и да предизвикат сълзите им, това е истинското престъпление срещу човечеството, престъплението, към което никой не се обръща, защото гласът на кръвта е винаги по-силен, но трагедията в края на краищата си е трагедия и голямата трагедия не бива да заличава чувствителността ни за малката трагедия. Това не е сравнение между ставащото в държави с напреднала демокрация и ставащото в Палестина, и по-точно в Газа, а е опит да се даде представа за това, какво означава да съпреживееш ситуацията на война, дори ако домът ти не е бомбардиран, синът ти не е убит и съпругата ти не е ранена. 

Един от невидимите аспекти през войната е звукът на ракетата с фантастичен калибър. Какво е въздействието на звука от ракетата на самолет Ф-16, дори когато не убива и не ранява – ракетата, чийто калибър варира от минимум 250 до над 1000 килограма, а самолетът заради собствената си сигурност не може да слезе под 2700 м и затова обикновено не може да се чуе нито неговият звук, нито звукът на ракетата, когато пада от него. Изведнъж чуваш звук, който обикновено се разнася след експлозията, защото скоростта на експлодиране на ракетата е много по-голяма от скоростта на звука. А и въпросът не е само в експлозията, която ти дава представа за Деня на Апокалипсиса, а в трусовете, които се получават след експлозията. Израел изпитва вид ракети за разрушаване на предполагаеми тунели в района на обстрела и ти чуваш звук, който първоначално прилича на тройна гръмотевица в открито море, преди него небето се е осветило за мигове, след него идват трусовете и преди да се съвземеш от шока от ракетата, идва следващата и не можеш да започнеш да броиш, за да знаеш кога ще свърши, защото те нямат определен брой - веднъж например обстреляха един министерски комплекс в съседство с моята къща с тринайсет ракети. Важното е, че ако ракетата не те убие или рани, останалото зависи от положението ти в момента на експлозията й - дали спиш, или пиеш чай, или стоиш на прозореца? Оставен си на шанса за реакция на собственото ти тяло, в някои случаи падаш на земята под напора на горещия въздух, предизвикан от ракетата, или прозорецът излиза от стената, обявявайки края на своята съпротива, или кутиите с чай и захар падат от рафтовете по пода, или намираш съседа си пред вратата на своя дом, след като трусовете са го тласнали извън неговия - и всичко това е свързано само със звука от ракетата; колкото до нейното действие, никой не е оцелял, за да ни разкаже за онова, което става, когато ракетата падне край него. 

Второто е ужасът и очакването дори в случаите, когато няма бомбардировка. През войната се променят параме

عدد التعليقات 0